ФИДЕЛИО
Опера в две действия (четири картини)
Либрето Йозеф Зонлайтнер и Фридрих Трайчке

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
Дон Фернандо, министър — баритон
Дон Пизаро, началник на затвора — баритон
Флорестан, затворник — тенор
Леонора, негова жена, прикриваща се под името Фиделио — сопран
Роко, тъмничар — бас
Марселина, негова дъщеря — сопран
Жакино, вратар — тенор
Войници, офицери, затворници, стражи, народ.
Действието се развива в Испания в края на XVIII в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА
Свободолюбивият дух на Бетховен винаги го е тласкал към тематика, която да му позволи да изрази ненавистта си към всички подтисници, към враговете на свободата, да възпее борбите на човечеството за справедливост и щастие. Композиторът отдавна е замислял да напише опера, дори е започнал да работи върху „Александър Македонски“ по либрето на директора на „Театър ан дер Вин“ Емануел Шиканедер (1748–1812)*4, но прекъснал след уволнението на Шиканедер от театъра*5. След като се запознава с драмата на Жан Буйи (1763–1842) „Леонора“ или „Съпружеска любов“, композиторът се спира на нея, въпреки че е знаел операта върху същия текст на френския композитор Пиер Гаво (1761–1825), изнесена през 1798 г. в Париж.

А по времето, когато Бетховен вече започва да пише „Фиделио“, в Дрезден (1804) е поставена операта „Леонора“ или „Съпружеска любов“ от италианския композитор Фердинанд Паер (17711839). Немският текст на либретото Бетховен получава от виенския литератор Йозеф Зонлайтнер (1765–1835), който значително е преработил френския първообраз. През 1805 г. Бетховен завършва операта, която е представена за първи път на 20 ноември същата година под името „Леонора“. Но още след третото представление поради слабия успех операта е свалена от сцената. Бетховен преживява твърде тежко тази несполука. За него е било трудно да приеме, че сюжетът на Буйи, създаден по действителен случай, може да не вълнува публиката. И композиторът решава да преработи операта си. С поправката на либретото се залавя големият приятел на Бетховен Стефан Бройнинг. Той изхвърля някои сцени, като оставя само две действия. Бетховен от своя страна също изменя редица места — някои прекомпозира, а други написва наново. Той композира и нова увертюра към втората редакция — тази, която днес е позната под името „Леонора № З“*6.
[*4 Либретист на „Вълшебната флейта“ от Моцарт.]
[*5 Преди това Бетховен пак е започвал да пише опера по либрето на Шиканедер „Огънят на весталката“, но по неизвестни причини я изоставя. Скици от тази опера са намерени през 1934 г.]
[*6 Още при първата редакция Бетховен написва две увертюри „Леонора №1“, която не го удовлетворява, и за приемиерата на операта написва друга — „Леонора №2“; „Леонора №1“ той преработва специално за постановката на „Фиделио“ в Прага през 1807 г.]

След втората редакция „Фиделио“ се изнася на 29 март 1806 г., но и този път се проваля, дори още след второто представление. В едно свое писмо Стефан Бройнннг отбелязва, че Бетховен никога не е бил така съкрушен, както при пропадането на „Фиделио“. Въпреки това композиторът не се отказва от мисълта за създаване на оперно произведение. През 1808 г. той изготвя план за опера върху сюжета на „Макбет“, после се спира на един сюжет от времето на древния Рим, а през последните години от живота си замисля написването на опера върху сюжета на „Мелузина“ от Франц Грилпарцер (1791–1872). Бетховен не се решава да започне друга опера, макар отдавна да мечтае да напише музика към Гьотевия „Фауст“. След завършването на Седмата и Осмата симфония той отново е обхванат от желание да върне към живот „Фиделио“. Този път с преработката на текста се заема опитният драматург, литератор и режисьор Фридрих Трайчке (1776–1842). Бетховен работи много дълго и с голяма взискателност над всяка музикална фраза. Останали са извънредно много скици от „Фиделио“. Запазени са даже 18 различни варианта на началото на една от ариите в операта. Към третата редакция композиторът написва нова, вече четвърта увертюра, известна днес под името „Фиделио“, която е значително по-кратка. Операта е поставена за трети път вече под името „Фиделио“ [ Бетховен е предпочитал операта да се нарича „Леонора“, но след споровете с Трайчке се е съгласил тя да остане като „Фиделио“.] в „Кертнертортеатър“, а не в „Театър анд дер Вин“. Премиерата, изнесена в дните на Виенския конгрес — 22 май 1814 г., преминава с голям успех. Обаче истинската слава „Фиделио“ си спечелва след постановката през 1822 г., в която ролята на Леонора бива изпълнена от прочутата певица Шрьодер Девриент, тогава само 19-годишна, по-късно прочута изпълнителка на Вагнер. Изключителните качества на увертюрата „Леонора №3“ са накарали много диригенти да я използуват като антрактна музика. Така например Ото Николай — авторът на операта „Веселите уиндзорки“, я изпълнявал между I и II действие, Ханс фон Бюлов — като епилог след операта, а именитият композитор и диригент Густав Малер поставя началото на традицията „Леонора №3“ да се свири между двете картини на второто действие.

Операта „Фиделио“ е поставена за пръв път у нас в Софийската народна опера през 1941 г. от диригента Асен Найденов и режисьора Драган Кърджиев.

СЪДЪРЖАНИЕ
Младият портиер на затвора край Севиля Жакино носи колети на затворниците. Той работи, но очите му постоянно търсят погледа на Марселина — дъщерята на тъмничаря Роко. Жакино е влюбен в нея и доскоро девойката му е отговаряла с взаимност. Сега Марселина е влюбена в постъпилия като помощник в дома на тъмничаря Фиделио. Тя дори не предполага, че Фиделио е… преоблечената като мъж Леонора, жена на затворника Флорестан. С постъпването си на работа при Роко вярната съпруга се надява да помогне на мъжа си да избяга от крепостта. Той е хвърлен в подземията, защото се е осмелил да се противопостави на произволите на Пизаро. Фиделио е разтревожен от неочакваните чувства на Марселина. Това може да попречи на плана и да освободи съпруга си. Роко тълкува смущението на Фиделио по свой начин — мисли, че „младежът“ е влюбен в дъщеря му и одобрява Фиделио за зет и помощник. Той описва колко тежка е службата в затвора, защото зад стените му има много човешка мъка. И сега там загива един нещастник. Леонора се досеща, че става дума за Флорестан. Тя все още не е успяла да влезе в подземията. Безмилостният Пизаро е заповядал да не пускат никого при затворниците. Фиделио-Леонора моли тъмничаря да я заведе при този нещастник в подземията.

В двора на крепостта идва Пизаро, придружен от войниците на караула. Той е разбрал от едно писмо, че в Севиля са научили за беззаконията му и по този повод в крепостта щял да дойде самият министър дон Фернандо. Пизаро се страхува от това посещение; може би министърът ще научи и за незаконното задържане на Флорестан. За да не допусне това, той заповядва на Роко да убие Флорестан, като му обещава богато възнаграждение. Смутеният и уплашен Роко не се съгласява: в неговите задължения не влиза екзекутирането на затворници. Разяреният Пизаро нарежда на Роко веднага да изкопае гроб в подземието. Със затворника ще се разправи сам.

Във влажното и тъмно подземие лежи окован във вериги Флорестан. Той се е борил срещу престъпните действия на началника на крепостта Пизаро, който сега си отмъщава жестоко. Въпреки страшните мъчения Флорестан живее с чувството на изпълен дълг пред своя народ. Близката смърт не го плаши. Той съжалява само, че не може да види своята любима Леонора. Споменът за нея събужда у Флорестан мечти за свобода и щастие, но изтощен от преживяното в подземията, той пада в безсъзнание. Влизат Роко и Фиделио. Мъждукащата светлина на фенера не позволява на жената да види лицето на припадналия. Но когато чува гласа му, тя познава Флорестан. Преоблечената Леонора моли Роко да му даде малко вода. Тъмничарят се съгласява — нали и без това е настъпил последният час на затворника. Внезапно в подземието влиза загърнат в плащ Пизаро. С изваден нож той се спуска към Флорестан, но между тях застава Фиделио и извиква: „Най-напред убий неговата жена!“ Смутеният Пизаро бързо се окопитва, той решава да убие и двамата, но в този миг прозвучават фанфари — пристигнал е дон Фернандо. Отмъщението на Пизаро е пропаднало, а самият него го очаква сурово наказание.

На площада пред крепостта народът изразява своята радост от освобождаването на невинните затворници. Пристига дон Фернандо посрещнат с благодарствени възгласи. След него идват Флорестан и Леонора, придружени от Роко. Тъмничарят разказва историята на Фиделио. Министърът познава своя приятел Флорестан и заповядва на стражите да затворят Пизаро. Дон Фернандо кара Леонора сама да свали оковите на своя мъж, защото само нейната вярност е спасила Флорестан. Всички възхваляват подвига й.

МУЗИКА
Единствената опера на Бетховен „Фиделио“ е едно от най-забележителните явления в историята на оперното творчество. Тя е високо идейно героично произведение, наситено с най-дълбоки чувства. Композиторът е написал своята творба в духа на френската „опера на спасението“, но е сложил тежестта върху симфоничната драматургия. Независимо че „Фиделио“ е написана в традиционната форма, музиката й има по-голямо родство с Бетховеновия симфонизъм, а и самото развитие на действието в операта в цялост наподобява симфоничните му произведения: чрез борба от страдание и тъмнина към радост и светлина. И както във всички произведения на Бетховен, създадени в този дух, музиката на „Фиделио“ е силно патетична и наситена с драматизъм. Операта се състои от отделни музикални номера, някои от които широко разгърнати — арии, ансамбли и др. Композиторът е използувал така наречените „мелодрами“, т.е. говор на фона на музика. В стремежа си да спази традициите на немския зингшпил [Зингшпил (нем. Singspiel от singen — пея, и Spiel — игра) — национална немска комическа опера, в която пеенето и танците се редуват с говорни диалози.], Бетховен е свързал някои музикални номера с говорни диалози вместо с речитативи.

Операта започва с кратка увертюра (става дума за четвъртата, позната под името „Фиделио“), която въвежда в настроението на първата картина. В тази картина преобладават жанровите номера, наситени с лирика, закачливост, радостни чувства. В дуета на Марселина и Жакино има много жизнерадост и блясък. Вълнуващо и трогателно звучат ариите на влюбената Марселина и на Роко с жълтиците. Най-високата точка в музиката на първа картина е квартетът на Марселина, Леонора, Жакино и Роко написан с изключително майсторство в контрапунктен стил (като канон). Въпреки че всички участници пеят една и съща тема, в нея ярко се открояват чувствата, вълнуващи отделните герои.
Втората картина започва със силната и вълнуваща ария на Пизаро, която е типична „ария на отмъщението“ от така наречената „опера на ужасите и спасението“. Това е всъщност завръзката на драмата. Пизаро се кълне да унищожи своя враг Флорестан. Дуетът между Пизаро и Роко е също наситен с драматизъм и напрежение. Арията на Леонора в тази картина представлява истински образец на класическа ария: в разгърнатия речитатив младата жена изказва своето страдание и същевременно гнева си към злодея; втората част на арията — блестящото алегро разкрива героизма и решителността на Леонора да даде, ако трябва, и живота си за спасението на своя съпруг. Втората картина завършва с изключителния „Хор на затворниците“. Това е една от най-проникновените страници в цялото творчество на гениалния композитор.

Второто действие е също от две картини. Първата — в подземията на крепостта, е посветена преди всичко на преживяванията на героите. В нея Бетховен разкрива с голяма психологическа проникновеност и най-тънките нюанси от душевния живот на четирите главни действуващи лица. Силните чувства на Флорестан, преживяващ своите последни часове, са изразени ясно и образно още в оркестровото встъпление на неговата ария (използувано за начало и на трите увертюри, носещи името „Леонора“). Един от най-силните епизоди в цялата опера е изключителният със силата на въздействие дует между Леонора и Роко в сцената на копаенето на гроба. Патетичната мелодия се извисява на фона на отмерените действия на двамата. Драматичното напрежение се повишава още повече квартета — Леонора, Флорестан, Пизаро, Роко. Бурната и стремителна музика разкрива още по-пълно чувствата на героите. Радостните фанфари са последвани от ликуващия дует между двамата съпрузи.

С края на първата картина от второто действие всъщност завършва и драматичният конфликт. Тук извънредно сполучливо е вмъкната превъзходната увертюра „Леонора №3“, която пресъздава музикално цялата драма. Радостно-триумфалният финал на увертюрата въвежда в последната картина на операта — една възторжена ораториална сцена, близка по дух и настроение до хоровия финал на Деветата симфония. Във финалния хор (втори в операта), изпълнен с ликуване и в бляскавия оркестър в ритъма на марш звучи радостта от победата на справедливостта.
Източник: Любомир Константинов Сагаев. Книга за операта, Четвърто допълнено и преработено издание, Държавно издателство „Музика“, София, 1983

Фиделио – опера от Бетховен
5 (100%) 3 vote[s]
Можете да харесате и следите страницата:
Фиделио – опера от Бетховен
Отбелязана с: