Пиринската музикалнофолклорна област обхваща главно селищата по поречието на р. Струма (Благоевградско, Санданско, Петричко) и р. Места (Разложко, Банско, Гоцеделчевско), западно от р. Струма по планините Огражден и Малешевска, а на изток се простира до някои села в Западните Родопи. Исторически фактори в началото на XX в. предизвикват масови миграции на населението предимно от Драмско, Демирхисарско и Сярско в южната част на Пиринския край. Преселниците запазват своя музикален фолклор и поради съществуващата близост до народната музика на местното пиринско население допринасят за обогатяване на традициите на Пиринската музикалнофолклорна област.

При съпоставка на народната песен от различните музикалнофолклорни области в България прави впечатление фактът, че пиринската народна музика е относително добре запазена, което от своя страна създава предпоставка при проучването и да се получи по-точна информация за разнообразните показатели, специфични за нейния музикалнофолклореи стил. От друга страна, посочената констатация разкрива жизнеността на фолклорната традиция, която благодарение на редица социално-икономически, исторически и етнически фактори е успяла да съхрани в максимална степен най-ценните елементи на музикалната култура на Пиринския край.
Въпреки че в разглежданата област се пее и едногласно, тук преобладава двугласният начин на изпълнение (в около 70% от песните). Поради това двугласът се откроява като най-характерния белег за народните песни от Пиринския край. Най-често изпълнители на двугласа са жените – първи глас се пее от една певица („извиква”, „издига”, „води”), а втори – от две или повече („слагат”, „влачат”). В някои селища около Разлог и Гоцеделчев предимно сред население от българи, изповядващи исляма, изпълнителки на двугласа са две жени: една пее първи и една-втори глас.

В Пиринската музикалнофолклорна област се срещат двугласни песни с ограничен тонов обем, при които вторият глас лежи на първата степен от лада, а също и мелодии с разширен амбитус и раздвижен втори глас, които разкриват по-късен етап от развитието на местната двугласна песен. Характерно за двугласа е кръстосването на гласовете, което се получава при слизане на първия глас на VII степен като подосновен тон, докато вторият глас лежи върху първата степен от звукореда на лада.
Обикновено на седянка се изпълняват от по-млади жени и мелодии, при които секундовият интервал звучи рядко. Вторият глас лежи на първата степен, а първият има подчертано разширен амбитус, като между двата гласа се получават големи интервали като вертикални разстояния: квинти, сексти, септими. Това явление, което се счита за по-нова традиция, се среща в част от селищата на Гоцеделчевеко и Разложко.

Необходимо е да се отбележи, че в някои песни антифонния начин на изпълнението им, когато първата група каденци е върху I степен, а втората започва мелодията с вертикално съчетание от други две степени (при отсъствие на тониката) на лада, се получава фактическа реална звучност от три гласа. Въпреки че посоченото явление не е случайно и изолирано в практиката на Пиринския край, не може да се характеризира като осъзнато търсене на триглас.
В селата Долен и Сатовча, Гоцеделчевско, се изпълняват и т. нар. двугласни „песни на високо”, при които неколкократното проникване на октава от първата степен или на тона от подосновния тон и връщането в нисък регистър с кратки речитативи създава впечатление за ладова нестабилност

Понякога в посочените гоцеделчевски села две групи певици съчетават песен „на високо” с обикновена двугласна мелодия, при което се получава своеобразен четириглас с фактическа звучност от три гласа поради съвпадение в унисон на двата втори гласа върху първата степен отпада.
Специфични за областта са и песните „на ацане” от Банско, в които се среща оригинална орнаментика чрез разтрисане във висок регистър на един тон, последвано от низходящо мелодично движение и проникване често в края на полуизречението на възходяща октава или септима с портаментов низходяща посока.

Изпълнителският стил на двугласното пеене се характеризира с открито интониране, придружено от известно напрежение в гласа.
Чрез класификацията по функция се диференцира голямото жанрово разнообразие на групи от народни песни в Пиринската област. Най-характерни за местното население .са трудовите песни с главен представител жетварските мелодии. Изпълняват се двугласно, а в някои селища и едногласно, най-често като безмензурни. В областта се пеят и песни „на копан” – скрито имат извести сходства с жетварските.
Седенкарските песни („на седешки”) оформя самостоятелна група, в която се наблюдава изключително тематично разнообразие. Те се изпълняват предимно двугласно. Към групата на седенкарски мелодии се включват и т. нар. седенкарски припевки.
По-голям процент от трапезните песни, които изобилствуват в диалектната област, са безмензурни. Въпреки отпадането на традицията да се играе хоро на песен, в Пиринския край са запазени голям брой хороводни мелодии, изпълнявани, предимно двугласно. Сред тях се открояват Четворно, Лито хоро, За пояс, Назад-напред.
От обредните, песни се изпълняват малко сватбени, пазарски, пеперуда, гергьовденски.
От пиринските народни песни със специфични орнаменти: хлъцване, ридове и др. Към тази група спадат много от жетварските, седенкарските, сватбарските, трапезни. Характерни са каденцовите орнаменти на първия глас в края на отделните полуизречения чрез низходящо постепенно придвижване на мелодията.
След двувременния размер по разпространение следва типичният 7/8 на група в началото като основана голям бр хороводни и седенкарски песни, 7-временен с тривременна
група_в края, 5/8 9/8,Т1-, както и 3-временният размера наблюдаван в част от хороводните мелодии.

Диатоничният тонов ред е с по-голяма употреба предимно чрез формите на дорийския и фригийския тетрахорд. Използуват се някои от разновидностите на хроматаката. Пентатониката се среща предимно в Банско и някои близки селища (Кремен, Обидим), както и в няколко села на запад от р. Струма (Цапарево, Гореме) главно сред обредните и по-рядко в седенкарските песни.
През XVI и XVII в. ислямизацията на българското население обхваща част от селищата по долината на р. Места и в Разложко. Песните и изпълнителският маниер на българите, изповядващи исляма от Пиринския край, са в унисон с музикалнофолклорната традиция на българите християни от същия район, което доказва общия им етнически произход.

За разлика от двугласната изпълнителска практика, в която главни участници са жените, в Пиринския край мъжете са носители на инструменталната народна традиция. Голямо разпространение сред местните жители са получили тамбурата и средно високата гайда, инструменти, пригодени за двугласно изпълнение. В случая от значение е пряката зависимост на инструменталната музика от народната песен, от типичното двугласно пеене. Тамбурата се използува почти във всички селища на областта, но е особено популярна сред населението по течението на р. Места. При свирене на тамбура се практикува многократно повторение на основната мелодия на базата на вокалния образец, без да се използуват възможностите на импровизационния маниер. Освен като солиращ инструмент тамбурата се употребява много често за акомпанимент на вокално изпълнение. Повсеместна е практиката добрите певци да си акомпанират сами с тамбура. След инструменталното въведение следва вокалното изпълнение с акомпанимент, в който прави впечатление характерното раздробяване на по-малкм нотни стойности в сравнение с вокалния първообраз.

Добрите гайдари в Пиринския край изпълняват типични инструментални хороводни мелодии чрез импровизирано многократно повторение на сравнително кратки мотиви. Интересно явление се наблюдава в инструменталната практика на някои селища около Благоевград (предимно в с. Градено). Там е получила голямо приложение своеобразна разновидност на гайдата – гайдунииа без мех, наречена „гайдук” или „гаидурка”, за възпроизвеждане на местни хороводни и седенкарски мелодии.

В областта немалко се среща и овчарската свирка, наричана още „сворче”. Използува се от овчарчетата за изпълнение на безмензурни вокални мелодии, при които се забелязва влияние на инструменталния стил предимно по отношение на обогатяване на орнаментиката.
С по-късен произход в народната практика като явление, привнесено отвън, може да се разглежда употребата на комбинация от две зурни и тъпан. В тази връзка в Разложко и Гоцеделчевско се използува дайре с тамбури и при съпровод на вокално изпълнение.
Двоянката, въпреки че подхожда на двугласния начин на интерпретация като основен за пиринския музикален стил, няма голяма употреба. В района на с. Беслен, югоизточно от Гоце Делчев, се е установила инструментална традиция да се свири едновременно на два кавала, явление, единствено по рода си у нас. Инструменталната практика за свирене
на чифт кавали се е разпространила и на североизток в посока към с. Сърница, Велинградско, и с. Барутни, Доспатско, при което се наблюдава известна промяна във връзка със стиловите особености на съответните песенни области (Велинградско и Родопите).

Пиринска музикалнофолклорна област