Тракийската музикалнофолклорна област се простира на изток от Ихтиманските възвишения до Черно море, на север до Средна гора и Източна Стара планина, а на юг – до Родопите, част от южната ни политическа граница с Гърция и Турция и Странджа.

Като най-характерен показател за музикалнофолклорния стил на Тракия се очертава господството на едногласната народна песен. Безмензурните мелодии, които са особено представителни за областта, в повече от случаите се отличават с богато интонационно развитие, разнообразна орнаментика и тенденция към разширен тонов обем.

За Тракийската музикалнофолклорна област е типично голямото жанрово разнообразие на народните песни. Прави впечатление богатството на обредния цикъл, запазен в голяма част от селищата на Тракия.
Коледните мелодии са обединени в голяма група с разнообразна метроритмика, специфична интонационна линия и многобройни припеви.
Пазарските песни, както на много места в България, се ограничават върху сравнително малко мелодии с по-голям брой словесни текстове. Мелодичното им развитие се диктува от стеснен тонов обем с преобладаващо постепенно движение.
В Тракия има песни, свързани с пролетните младежки игри „Буенек”, с обреда за дъжд „Пеперуда”, с гергьовденския и великденския празник, със сватбата като продължителен и богат на преживявания обичай. Кукерските игри, извършвани в началото на пролетта, са имали масово разпространение.

Най-голям процент сред трудовите песни заемат жетварските мелодии. По-голямата част от тях са безмензурии, с ограничен амбитус и специфично постепенно интонационно развитие.
Сред седенкарските и песните на трапеза се открояват особено ярки, представителни образци на българския фолклор, в които силно се чувства импровизационният елемент в процеса на изграждане на формата. При изпълнение на някои от тях личи влиянието на кавалджийския маниер на инструментална техника най-много по отношение на изкуството за орнаментиране. Особено показателни за местния стил са бавните безмензурни песни на трапеза, в които мелодичното развитие носи отпечатъка на подчертана индивидуалност и красота. Народните изпълнители най-добре разкриват творческата си инвенция в нюансировката на мелодичната линия, подсилена от голямата свобода в ритмичната организация и от ярката орнаментика. При подобни песни обикновено тоновият обем е увеличен, интонационната линия е разнообразна, а структурната композиция – разширена.

Хороводните песни на тракийската област са обособени в самостоятелна група. В тях се откроява спецификата на метроритмичнага организация на тракийската народна песен, което определя господстващото място на двувременния размер. Рядко се срещат мелодии в неравноделни размери – 5- и 7-временен, предимно в северозападните райони под влияние на средногорския стил.
Антифонното пеене, което по всяка вероятност е било основен начин на изпълнение в миналото, сега се наблюдава само в някои от обредните, жетварските и хороводните песни. Изпълнителският вокален стил се характеризира с открито, силно пеене, с богата емоционална окраска.
Ладовата специфика се проявява в по-голямата употреба на дорийския и фригийския тетрахорд, които в част от безмензурните седенкарски и трапезни мелодии служат за основа при организиране на еолийския, дорийския и фригийския платоничен лад. Хроматичният тонов род също е получил приложение в местния музикален фолклор.
Липсата на метрично разнообразие в тракийските песни като една от специфичните им музикални особености до известна степен се компенсира от многобройните инструментални изпълнения на хороводни мелодии. Сред тях се срещат най-често хора в двувременен размер – Трите пъти, Късъмско, Право, Чопраз, Буенец, по-еднообразни танцови стъпки със специфичното за областта „трополене”.

В Тракия са получили разпространение кавалът, гайдата и гъдулката. Инструменталният тракийски стил е уникално явление в българската музикалнофолклорна култура. Особено характерни са богато орнаментираните безмензурни кавалджийски мелодии. Те представляват инструментални форми, съставени от профилирани в тематично отношение „колена”, в които ладовото разнообразие успоредно с изключителното майсторство на орнаментиране способстват за изграждане на самостоятелна композиционна структура. Гайдата, обикновено във висок строй, се използва предимно като солиращ инструмент в хороводната практика. На трапеза гайдата изпълнява богато орнаментирани безмензурни мелодии. Централно място на разпространение на гъдулките в Южна България е областта на Тракия. Триструнни гъдулки, настроени на т. нар. „тракийски строй”, се срещат в Чирпанско, Старозагорско, Новозагорско, Ямболско. В Тракия се използуват по-често гъдулки „копанки” с 4 струни, с подгласници. Сред образците на гъдуларско изпълнение се открояват типично инструментални форми по подобие на кавалджийските, в които оригиналното последование на „колена” с разнообразна тематика и ладова основа съдействува за изграждане на ярка инструментална структура.

Тракийска музикалнофолклорна област