Панчо ВЛАДИГЕРОВ (1899–1978)

Панчо Владигеров е роден на 13 март 1899 г. в Цюрих, Швейцария, но прекарва цялото си детство в Шумен. Своята музикална надареност той разкрива в най-ранна възраст. Музикалното си образование започва в Софийското музикално училище. Именно тук неговият пръв учител, композиторът Добри Христов, му вдъхва любов към народната песен и всичко българско. След това Владигеров учи в Държавното висше музикално училище в Берлин — пиано при Хайнрих Барт и композиция при Паул Юон, — а след завършването му с блестящ успех продължава образованието си в майсторския клас на Берлинската академия на изкуствата. Тук негов преподавател по пиано е Леонид Кройцер, а по композиция — Фридрих Гернсхайм и Георг Шуман. През 1921 г. Панчо Владигеров завършва с отличие Академия със значителен творчески актив. Първите си международни успехи той бележи като студент в Берлин. На два пъти Владигеров става носител на Менделсонова премия, а именитият драматичен режисьор Макс Райнхард го поканва за свой музикален сътрудник. В тези години Панчо Владигеров написва много произведения — Първият концерт за пиано и оркестър, Първият концерт за цигулка и оркестър, музика към много театрални спектакли, рапсодията „Вардар“, инструментални пиеси и мн. др.

Панчо Владигеров – автентичен запис за създаване на Българска рапсодия “Вардар”.

 

Младият композитор работи в Германия до 1932 г., но при засилването на фашизма се завръща в България. Панчо Владигеров заема професорско място в Музикалната академия в София и в продължение на повече от 40 години успешно работи като педагог. Тук той подготвя плеяда талантливи композитори от няколко поколения, сред които днешни най-изтъкнати музикални творци, начело с Парашкев Хаджиев, Александър Райчев и още десетки други. По време на социалистическата революция през 1944 г. Панчо Владигеров се намира в разцвета на творческите си сили. Тогава пред всички дейци на културата и изкуството се разкриват огромни възможности за творчество. Именно през годините на социалистическото строителство композиторът написва едни от най-ценните си произведения — симфонии, инструментални концерти, симфонични пиеси, сценични произведения, инструментални и камерни произведения и много други.

Панчо Владигеров става носител на голям брой правителствени и международни награди и отличия: Герой на социалистическия труд, Народен артист, лауреат на Димитровска награда, наградата „Хердер“, високи ордени и мн. др.
Панчо Владигеров умира на 8 септември 1978 г. в София.

Панчо Владигеров е велик български композитор, който създаде и завеща на народа ни неоценимо духовно наследство. Неговото изключително по художествената си стойност творчество тласна далеч напред историческото развитие на лишената от вековни традиции българска музика. Композиторът създаде нова, владигеровска епоха, довела до процъфтяването на националната ни композиторска школа. Заедно с голямата си международна слава на изявен композитор Владигеров затвърди и авторитета на българската музика сред културната общественост на съвременния свят. В свое изказване съветският музикален творец Тихон Хренников го окачествява като „гениален композитор, класик на българската и световната музикална култура, вписал златни страници в развитието на световното музикално изкуство“.

В дългия си творчески път Панчо Владигеров създаде истинска жизнеспособна, дълбоко народностна и демократична по своя характер музика. С ясно съзнание безпогрешно я отправи към масовия слушател, към целия народ. Избликнала спонтанно. Владигеровата музика носи винаги в себе си искрената и сърдечна мелодичност, дълбоката емоционалност и пламенното въображение на своя автор. Произведенията му се отличават с величествената си простота и увличащия си темперамент. Те респектират с изключителното майсторство, с което са изградени, с изящността на своята форма и с пищността на звуковата си палитра. Всъщност в творбите на Владигеров се разкрива народната душа в най-тънките й отсенки.

От големия брой произведения на Панчо Владигеров, писани в продължение на повече от шестдесет години и обхващащи всички области на музиката, е достатъчно да се споменат само някои, като бляскавата, патриотична и вече онародняла се Българска рапсодия „Вардар“, великолепната „Българска сюита“, притежаващият изумително високи художествени достойнства. Концерт за пиано № 3, импозантната Импровизация и токата, операта „Цар Калоян“, балета „Легенда за езерото“, величествената увертюра „Девети септември“, очарователните Импресии за пиано, пълните с искрена сърдечност миниатюри за пиано „Шумен“, инструменталните пиеси, симфониите, концертите, десетките песни и пр., и пр. Всички тези произведения, които носят в себе си лъха на родната земя и в които пулсира жизнеността на българина, разкриват творческия лик на големия майстор.

Източник: Любомир Константинов Сагаев. Книга за операта, Четвърто допълнено и преработено издание, Държавно издателство „Музика“, София, 1983

Творчество

Музикално-сценични творби:
“Цар Калоян”, оп. 30 ­ опера (1936 г., София).
“Легенда за езерото”, оп. 40 ­ балет (1946 г., пост. 1962 г., София).

Произведения за симфоничен оркестър:
Симфония №1, оп. 33 (1939 г.);
“Симфонична легенда”, оп. 8 (1919 г.);
Три импресии из оп. 9 (1920 г.);
Скандинавска сюита “Сънна игра”, оп. 13 (1924 г.);
Българска рапсодия “Вардар”, оп. 16 (1922 г., орк. 1928 г.);
Шест екзотични прелюдии, оп. 17;
“Българска сюита”, оп. 21 (1927 г.);
Седем симфонични български танца, оп. 23 (1931 г.);
Увертюра “Земя”, оп. 27 (1933 г.);
“Импровизация и токата” из оп. 36;
Увертюра “Девети септември”, оп. 45 (1949 г.);
Хоро-стакато (Динику-Владигеров) (1942 г.);
Първа и Втора сюита из балета “Легенда за езерото”, оп. 40 (1947 г., 1953 г.);
“Еврейска поема”, оп. 47 (1951 г.);
Драматична поема “Песен за мира”, оп. 52 (1956 г.);
Шест новелети из оп. 59 и оп. 60;
Сюита “Люлински импресии”, оп. 63 (1972 г.) и др.

Концерти за пиано и симфоничен оркестър:
Концерт №1 (1918 г.);
Концерт №2 (1930 г.);
Концерт №3 (1937 г.);
Концерт №4 (1953 г.);
Концерт № 5 (1963 г.).

За цигулка и оркестър:
Концерт №1, оп. 11 (1921 г.);
Концерт №2, оп. 61 (1968 г.);
Бурлеска, оп. 14 (1922 г.);
Българска рапсодия “Вардар”, оп. 16 (1922 г., транскр. 1951 г.) и др.

За струнен оркестър:
Симфония №2 “Майска”, оп. 44 (1949 г.).
За камерен оркестър:
Български песни и танци (1932 г.);
“Акварели” (1942 г.);
“Дивертименто” (1943 г.).
Авторски транскрипции на клавирни пиеси за симфоничен, камерен и струнен оркестър.

Камерна музика:
Соната за цигулка и пиано, оп. 1 (1914 г.);
Клавирно трио, оп. 4 (1916 г.);
Струнен квартет, оп. 34 (1940 г.).

За пиано:
Над 100 пиеси, сред които:
Сонатина кончертанте, оп. 29 (1934 г.);
Циклите:
“Десет импресии”, оп. 9 (1920 г.);
Български песни и танци, оп. 25 (1932 г.);
Миниатюри “Шумен”, оп. 29 (1934 г.);
“Епизоди”, оп. 36 (1941 г.);
“Акварели”, оп. 37 (1942 г.);
“Картини”, оп. 46 (1950 г.);
Сюита от пет пиеси, оп. 51 (1954 г.);
Новелети, оп. 59 (1964 г.) и др.

За цигулка и пиано:
“Поема” и “В народен тон”, оп. 7 (1919 г.);
Българска рапсодия “Вардар”, оп. 16 (1922 г.);
Две български парафрази “Хоро” и “Ръченица”, оп. 18 (1925 г.) и др., над 30 авторски транскрипции на пиеси за пиано.
За две пиана:
14 авторски транскрипции на клавирни и оркестрови пиеси.
За други инструменти със съпровод на пиано:
38 авторски транскрипции на инструментални пиеси.

Концертни обработки на народни песни за глас и пиано (или оркестър): над 50.
Солови песни с пиано:­ 20.
Хорови песни с пиано или оркестър: 10.

Музика към постановки:
В “Дойчес театър” ­ Берлин, “Театър ин дер Йозефщат,­ Виена и Народен театър ­“Иван Вазов”, София.

Избрана литература за Панчо Владигеров:
Сагаев, Любомир: “Панчо Владигеров” (С., 1952 г.);
Клостерман, Евгени Павлов: “Панчо Владигеров” (С., 1961 г.; С., 2000 г.);
Лазаров, Стефан: “Панчо Владигеров и театърът” (С., 1976 г.);
Аврамов, Евгений: “Хармонията на Панчо Владигеров” (С., 1976 г.);
Бояджиева, Весела: “Линеарни тенденции в клавирната музика на Панчо Владигеров и европейската ситуация в началото на ХХ век” (С., 2003 г.).

Панчо Владигеров