Петко Стайнов е представител на т. нар. „второ поколение“ български композитори, един от основателите на Дружеството на българските компонисти “Съвременна музика” (1933 г.) и негов председател до 1944 г.

На 11 години ослепява напълно и постъпва в новооткрития през 1905 г. Институт за слепи в София, където учи флейта при Д. Хаджигеоргиев и Н. Стефанов, цигулка при Швертнер и хармония при Краус. Учи пиано при М. Бъчварова. През 1912 г. учи пиано при проф. Ан. Стоянов и участва дейно в хора и оркестъра на Института под ръководството на М. Шекерджиев и Н. Стефанов. Овладява Брайловия шрифт за слепи на български и немски език, с който си служи през целия живот.

След завършването на Института през 1915 г. се завръща в Казанлък, организира и дирижира хор, изявява се като пианист, написва първите си творби. Получава висше музикално образование в Германия в частен музикален лицей на д-р Менке и частна консерватория “Розановски” в Брауншвайг (1920­-21 г.) и в Дрезденската консерватория (композиция при Ал. Ворф и пиано при Е. Мюнх). Завършва през 1923 г. и концертира в Германия като пианист. През 1924 г. се завръща отново в Казанлък, където създава самодеен оперетен театър, става член на Дружеството на българските слепи (по-късно Съюз на слепите в България), концертира като пианист в родния си град и в страната, включва се в музикалното дружество в града и организира хор и оркестър, които сам дирижира.

През 1927 г. се установява в София и започва работа като лектор (договорен преподавател) по пиано в Института за слепи (до 1941 г.). Известно време е председател на столичните хорове “Гусла” и “Родна песен”. Активно се включва в дейността на Дружеството “Съвременна музика”. През 1940 г. е избран за редовен член на Българската академия на науките и изкуствата. Въз основа на доклад-предложение на Добри Христов с Царски указ е назначен за Директор на Народната опера и поддиректор на Народния театър и за Председател на Държавната филхармония (до 1944 г.). След 1944 г. заема отговорни постове: съветник по музикалните въпроси в Министерството на информацията и пропагандата (1945­-48 г.); съветник първа категория по музикалните въпроси в Комитета за наука, изкуство и култура (от 1946 г.); Директор на Института за музика (дн. сектор “Музика” в Институт за изкуствознание) ­ БАН (от 1948 г. до смъртта си). Многократно получава най-високи отличия. Произведенията му са свързани с народната песенност и ритмика.

Петко Стайнов е автор на 2 симфонии, 2 симфонични танца; 2 симфонични поеми и други концертни пиеси; на хорови песни и балади; няколко камерно-инструментални произведения и др. Утвърждава жанра на акапелната хорова балада в българската музика. Хоровите му песни като “Де бре, Димо” и “Изгреяло ясно слънце” и други са сред най-често изпълнявания репертоар на българските музиканти в страната и в чужбина. Още с първото изпълнение в София на 4 януари 1927 г. от Българската народна филхармония с диригент Т. Хаджиев “Тракийски танци” стават емблематични за българската музика.
Много от неговите статии, посветени на проблеми на българската музика и музикална култура и българския музикален стил, са отпечатани в отделен сборник.
Сайт: Електронен архив Сайт: Фондация „Петко Стайнов“

Още:
Петко Груев Стайнов е български композитор и музикален общественик, обогатил българската музикална култура и допринасъл значително за развитието ѝ.
Петко Стайнов е роден на 1 декември 1896 г. в Казанлък. На 11-годишна възраст загубва напълно зрението си, вследствие нараняване на едното око, довело до влошение и на другото. Завършва Института за слепи в София (1915), където музикалната му дарба се проявява за първи път. Тогава прави първите си композиционни опити.

През 1920 г. заминава за Германия и в продължение на една година посещава частен музикален лицей в Брауншвайг. През 1923 г. завършва Дрезденската консерватория с две специалности: композиция и пиано. Завръща се в Казанлък през 1924 г. и създава първата си значителна творба – симфоничната сюита Тракийски танци в три части (1925), впоследствие допълнена с още една част – “Мечкарско” (1926). От следващата година се мести да живее в София и започва да преподава пиано в Института за слепи.

Петко Стайнов води широка музикално-обществената дейност като председател на Съюза на народните хорове в България (Български певчески съюз) и на Дружеството на българските композитори “Съвременна музика” (1933-1944). В периода 1941-1944 е директор на Народната опера. Избран е за редовен член (академик) на БАН през 1941 г., а от 1948 г. ръководи новосъздадения Институт за музика с музей при БАН (по-късно Институт за музикознание). Тази длъжност той заема до смъртта си. Умира на 25 юни 1977 г. в София.

Творчество
Произведения за симфоничен оркестър:
Симфонии:
Симфония №1 (1945 г.);
Симфония №2 (1949 г.).
Симфонични сюити:
“Тракийски танци” (1925 г.);
“Приказка” (1930 г.).
Симфонични поеми:
“Легенда” (1927 г.);
“Тракия” (1937 г.).
“Балкан” –­ концертна увертюра (1936 г.);
Симфонично скерцо (1938 г.);
Младежка концертна увертюра (1953 г.).

Хорови песни:
За смесен хор:
“Тръгнала Лиляна” ­– китка (1915 г.);
“Сън сънувах” за соло тенор и смесен хор, т. П. Яворов (1919 г.);
“Пусти, Димо”, “Де бре, Димо”, “Засвири, Димо”, т. К. Христов (1928 г.);
“Изгреяло ясно слънце” (1930 г.);
“Две коледарски песни” (1930 г.);
“Родино”, т. Ст. Поптонев (1957 г.);
“Моята Родина”, т. И. Бонев (1961 г.).
Балади:
“Урвич”, т. Н. Ракитин (1934 г.);
„Буйна Вита” (“Момини жалби), т. Тр. Кунев (1936 г.);
“Кум Герман”, т. Д. Панталеев (1953 г.)
“Другарят Антон”, т. И. Радоев (1954 г.).
За мъжки хор:
“Тайната на Струма”, т. Т. Траянов (1932 г.) – ­балада;
„Конници”, т. Н. Фурнаджиев (1933 г.);
Сто двадесет души, т. П. П. Славейков (1934 г.).
За женски хор:
“Ела се вие, превива”, т. Тр. Кунев (1931 г.);
“Три пътеки”, т. П. Лаловски (1961 г.).
За детски хор:
“Коледарско хоро” (1929 г.).
Избрана литература от/за Петко Стайнов:
“Петко Стайнов за българската музикална култура” (С., 1967).
Кръстев, Венелин. “Петко Стайнов” (С., 1957).

Петко Стайнов